2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Животът ни е двойствен — свой свят има
сънят, разделящ двете тъжни имена —
живот и смърт; свой свят сънят
си има — царство на реалност странна.
В развоя си съдържа той дихания,
сълзи и мъки, радостни отсенки.
Засенчва будните ни мисли той
и облекчава будните дела.
Разделя същността ни, става част
от нас самите и от нашто време.
Той сякаш е херолд на вечността:
минава като древен дух, говори
За бъдното като Сибила, власт
над мъката и радостта ни има.
Той прави ни каквото иска сам,
с видения прелитащи ни плаши,
със сенки — те къде отлитат всъщност?
Какво е минало? Какво са сенките?
Умът ли ги твори? Нали умът
материя умее да създава,
планети нови с по-блестящ живот
и да даде дихание и форми,
които биха надживели нас.
Аз срещнах — може би насън — видение,
За него да разкажа бил желал,
че дреме мисъл там, от низ години,
и сбира цял живот в единствен час.
IIДве същества, в цвета на младостта,
видях на хълм прекрасен, полегат
и зеленеещ, който сякаш бе
последен връх от низ от върхове.
Но нямаше в полите му море,
а жив пейзаж с вълните на гори,
на ниви и човешки домове,
разпръснати тук-там, с дим синкав, който
от покривите селски се издига;
бе тоя хълм със странна диадема
от равни, подредени в кръг дървета —
не от природата, а от човека.
Стояха там девойка и младеж
и гледаха — тя всичко, като нея
красиво; а младежът в нея само
бе взрян — така прекрасна беше тя.
Две същества — различни в младостта.
Пред прага на самата нежна зрелост
тя бе като луна на хоризонта.
По-млад, младежът имаше сърце
по-възрастно от своите години.
За него нямаше по-скъп човек
в света: веднъж погледнал я с очи,
не можеше да я отмине вече.
За него въздух бе и същност тя —
гласа му, без да й говори, той
трепереше от всяка нейна дума.
Той с погледа й гледаше сега —
чрез нея всичко ставаше красиво.
За него тя живота бе, море —
да влее там реката си от мисли.
А при едничък неин звук и допир
бушува му кръвта. Менят цвета си
страните му — сърцето му не знае
причината на своята агония.
Но не споделя чувствата му тя.
Не него с поглед дири. Че за нея
той като същи брат е — нищо друго.
Без брат тя беше, а с туй име днес
приятелството беше я дарило.
Тя бе издънка сетня и самотна
на род прославен някога — със име, —
туй му харесваше и не — защо?
Той отговор във времето откри,
когато друг обикна тя. Сега
стои на тоя хълм и друг очаква.
Загледана далеч — препуска ли,
долита ли любимият очакван.
IIIДухът на моя сън се промени.
Видях пред мен изправен древен дом
и пред стените му стоеше кон
със чул покрит, а в параклиса стар
съзрях познатия младеж. Бе сам
и бледен крачеше насам-нататък.
В миг седна той, перо взе и написа
слова, които не разбрах. Глава
наведе, на ръцете се облегна,
разтърсван от конвулсии. След туй
се вдигна и с ръце и зъби скъса
той листа, но сълзица не проля.
След малко той притихна. На челото
покой се възцари. Тогава влезе
усмихната любимата при него.
Спокойна бе, а знаеше добре
как силно я обича той. Разбра
тя бързо, че сърцето му горещо
от сянката и беше потъмняло.
Видя го тъй нещастен. Но не всичко
съзря. Той стана и с жест леден, мъртъв
взе нейната ръка. Неясни мисли
лицето му осениха За миг.
Ръката й отпусна и излезе
той с бавни стъпки, без да каже сбогом —
усмихнати се разделиха те.
През тежките врати старинни той
премина и по своя път препусна.
И древния праг вече не прекрачи.
IVДухът на моя сън се промени.
Младежът беше станал мъж. В пустини
на огнена страна бе вдигнал дом.
Духът му пиеше лъчите; той
от здрачни образи бе обкръжен.
Самият някак странно променен.
По суша и море бе станал скитник.
И ето цели редове картини
се втурнаха към мен като вълни —
и той бе в тях. В последната лежеше
и си почиваше от знойно пладне
във сянката на рухнали стени,
отдавна надживели имената
на своите строители. До него
пасяха няколко камили, а
до близката чешма коне стояха.
Човек в широка дреха зорко бдеше,
докато неговото племе спеше
под балдахина на небето синьо —
тъй чисто и безоблачно-прекрасно,
че бога би могъл да видиш в него.
VДухът на моя сън се промени.
Любимата съпруга бе на мъж,
в чиято обич огън слаб пламтеше.
Далеч от него — в родния си дом
живее сред растяща челяд тя —
деца на Красотата. Ала виж,
по нейното лице цъфти скръбта
и сянката на вътрешни борби,
и скланя неспокойно тя очите.
От непроронени сълзи тежат
клепачите — каква ли мъка крие?
Тя притежава всичко, що обича.
А няма го, не я смущава вече
с желания и с любовта си оня,
така горещо влюбен в нея.
Защо скърби тогава тя? Нали
не го обича и не му показа
да е обичан, и не той руши
ума й — а на миналото призракът.
VIДухът на моя сън се промени.
Аз скитника видях пред стар олтар
Завърнал се бе с прелестна невеста.
Но нямаше лицето тя, което
бе звездна светлина за младостта му.
И пак сега челото му засенчи
оная сянка на ужасен потрес,
която със сърцето си самотно
усетил бе във параклиса стар.
Енигмата на мисли спотаени
покри лика му като в оня час
и в миг изчезна, както бе дошла.
Изрече тих и безразличен той
обредния обет, не чул гласа си,
и всичко се люлееше край него:
не туй, което беше там, видя,
а оня древен дом, позната зала.
Запаметени — мястото, деня,
часа, лъчите, сенките и всичко,
което бе тогава там, и нея —
За него станала съдба, и всичко
между деня и него се изправи:
Защо дойдоха спомените днес?
VIIДухът на моя сън се промени.
Възлюблената беше изменена
от скръб душевна. Светлия и ум
се скиташе от своя дом далече;
очите нямаха свой блясък, взорът
не бе от този свят; тя бе кралица
във царство фантастично, мисълта й
бе сбор от разпокъсани неща
и форми — смътни и неуловими
За другите, за нея бяха близки.
Това наричат лудост; мъдростта
е по-дълбока лудост, дар ужасен
е пък на меланхолията взорът:
далекоглед на истината, той
лишава хоризонта от фантазия,
оголва истината за живота —
тъй хладната реалност става страшна.
VIIIДухът на моя сън се промени.
Като преди бе скитникът самотен.
Съвсем забравен е от всички днеска
или воюват с него те; той бе
на отчаяние и болест знак,
отвсякъде с Раздор и със Омраза
бе обкръжен. Поглъщаше все скръб
подобно царя Митридат[1] и все
се хранеше с отрови — но бе жив.
Изхранваше се той с това, което
би значило за всички други смърт.
Приятели му бяха планините;
с вселената безкрайна и звездите
говореше и учеха го те
на своите тайни. И открита бе
за него книгата на всяка нощ.
И гласове от бездни неизбродни
разкриваха му чудеса. — Да бъде!
IXСънят отмина — не се промени.
Той странен бе като реалността —
съдбата тези двамата обрече:
тя да завърши твърде рано с лудост,
а двамата — в нещастна самота.
1816
2. Когато птиците умират...
3. Нощ над Пирея
4. Пустиня
5. Не ме затваряй...
6. Нощта срещу Еньовден
7. Съ-Творение
8. Ах, този джаз…!
9. Lady First или на кафе със Сатаната
10. Малката русалка или нов прочит - І част
11. Малката русалка или нов прочит - ІІ част
12. Легенда за Атлантида
13. EL condor pasa
14. Сказание за Дракона
15. faktfaktii - Най - обичам да си отворим вратите на клетките от
16. mariniki - Пак ще покълне...
17. Една ябълчица - Искам да отнема силата да мрази от сърце
18. coacoa Принцесата-жабка ЕДНА ГРОЗНА И ПЕТДЕСЕТ ХУБАВИ ЖЕНИ
19. SPAROTOK -Кои са най-древните балкански топоними и хидроними
20. karaiany - Колко
21. Славимир Генчев - Арена
22. henzelski - Птицата
23. Megg - Сега
24. didoignatov - Не ме чети
25. vladun - Цигани
26. Марин Тачков - Отлитнала птица
27. Нали си Любов...mariniki
28. scarlet-Крушунските водопади
29. elineli - Улов на безразсъдна Луна
30. stella50 - когато...