и въобще не сънувам,

а сблъсквам се всеки ден с много лъжи.

Когато днес влизам на паркинга на летището - часът на билетчето е с 35 минути изместен напред. Гледам и не вярвам на очите си - мисля си в друга реалност ли съм попаднала? Поглеждам часовника - 14ч.11мин - на билета пише 13ч36мин..? Първите 10 мин са безплатни, после се плаща по 2 евро на половин час. Стоя 20 мин и си плащам двете евро. На автомата часа отново е с разлика 35 мин. Аха, светва ми…В случая  - явно не е направено за да се събират повече пари. Няма финансова измама. Но ИЗМАМАТА е другаде - карат  те да се чувстваш идиот - като си помислиш първо "Абе, тия защо ни лъжат" - това е нормалната човешка реакция, когато забележиш подобно разминаване, а после, когато провериш и се увериш, че всъщност не е така, да се почувстваш кръгъл идиот и да намразиш себе си, упреквайки се, че в мислите си обвинил НЯКОЙ несправедливо. Това, че всъщност те е прецакал, принуждавайки те да мислиш така - не се брои. А този НЯКОЙ няма реална физиономия- той е част от БИГ БРАДЪРА... И тия хватки се прилагат непрекъснато, докато не престанеш да проверяваш, да мислиш и да се съмняваш. Докато не гласуваш ТОТАЛНО доверие на системата... Е, това е...

Извинете...говорим за ЛЕТИЩЕТО на Шарлероа. Допускате ли точно там часовниците, пък макар и на паркинга да са неточни? Ами това може да ти докара инфаркт, ако им се довериш...КОй му пука...!

На излизане от паркинга един от гардианите минава близо до колата . Казвам му, че часовника на автомата не е верен и соча тикетчето. Той се усмихва и махва с ръка. Кой му пука, наистина?... Ало... това е ЕВРОПА, а...?

Естествено, тарикатите, овладели хватките ги прилагат  и на битово ниво. В моето прекрасно семейство са ежедневие. И не случайно непрекъснато топката свита в слънчевия ми сплит пулсира аритмично...

Съпругът ми, който изпращах на летището, на път за милата ни татковина, обеща да се обади, като пристигне. Не че много се притеснявам за него. Ако ме питате, спокойно мога да прескоча този контакт, който ми носи нови спазми в слънчевия сплит. Но дъщеря ми се притеснява. Незнам защо. Има навика да се вълнува, когато някой пътува.  При все, че това упражнение го прави от невръстна. Важното е да разбере, че е кацнал - този някой  /най често аз или баща и/ и се успокоява.В противен случай ми звъни и пита – усещам неспокойствието и.  Разбирам я. Сигурно аз така съм я научила, възпитавайки я винаги да се обажда, когато излиза или да драсва бележка – акт на уважение към човека, с който живееш. Май  това съм и го насадила като контрапункт на отношението, което получавам от милия ми съпруг – никога да не казва къде отива и кога ще се върне или ако каже да изработи някоя полуистина /която, между другото е по-гадна и от най опашатата лъжа. Но за това – друг път/

Та така,след около  осем часа и половина, след излитането /полетът трае два часа и половина/телефонът иззвъня и о, чудо – обади се! Първата му реплика беше – Защо не вдигаш другия телефон? - /ДРУГИЯ ТЕЛЕФОН е СПЕЦИАЛНИЯ ТЕЛЕФОН. По него се водят специални разговори – разбирай, той ги води, със специалните си приятели , на специални теми, защото въобще, изобщо ТОЙ е СПЕЦИАЛЕН! Увличам се… Другия телефон просто не беше звънял. А когато един телефон не звъни, няма как да го вдигнеш, нали? Освен ако не обичаш да държиш телефона непрекъснато отворен…, рискувайки да не можеш да го вдигнеш, когато някой наистина звъни. И аз така казвам – Другият телефон не е звънял. На което той още веднъж твърди, че е звънял по него. Е, добре… Колко варианта виждате при това положение? Аз лично – два. Първия- продължавам да твърдя, че телефонът не е звънял, което е чиста истина – аз съм си в къщи, не съм излизала, даже спах в необичайно за мен време -привечер, пред телевизора, на фона на Зоополицаите от Енимъл планет; вратите са разтворени навсякъде -да става течение, че ни мори 30 градусова непривична, но много желана и дългоочаквана жега, и отгоре на всичко звукът на телевизора е на първото деление – на практика почти без звук. Така… при тази обстановка и с моя слух на кучка Парашкева, както се изразяваше на майтап една колежка от далечното минало, нежното жужене на мухата и бръмченето на комара се чуват като Токата и фуга на Бах в изпълнение на Лондонският Симфоничен оркестър. За телефонен звън да не говорим – би прозвучал като тръбите на Апокалипсиса.

Задавам въпроса кога е звънял и получавам отговор – преди малко. Колко малко? – доуточнявам… В отговор на  което ми се сервира някакво объркано изречение, невъзможно да бъде формулирано и от което естествено нищо не разбирам. Само чувам, че тонът е втвърден /то закъде ли повече, ама нейсе/.

Минаваме към други теми, без да изясняваме повече случая. За мен остава мисълта, че той лъже, горчивината от „за кой ли път” и възмущението от тъпата, и безмислена постъпка,за която не виждам причина. Интересно ми е какво си мисли той, знаейки, че лъже? Горд ли е с това, че още веднъж ме е прецакал, че е наложил мъжкото си его, че принуждавайки ме да замълча, за да избегна поредния скандал, всъщност контролира поведението ми и ме кара да приема една откровена лъжа, наложена силово….Защото в случаите, когато окажа силен отпор / втория вариант/ се стига твърде далеч в квалификациите,  обидите, заплахите и изобщо положението става – на война, като на война…

И стигам до заключението, че ако трябва да защитаваме истината честно и докрай, всеки ден трябва да воюваме непрекъснато;  за всичко ,което е истина; с всички, които не я приемат и до тогава,  докато не я наложим! Как ви звучи, nice,а?

Стига толкова. Много се разприказвах. Пък и – КОй му пука…