каза й, че е като тайфун
не знаеше, че носи нежно име
че вихрите и са от старо време
и разпиляват древния му пясък...
когато бурите в душата
заливаха дори очите на Змията
и пълнеха устата й обратно с грях...
когато Ева всяка нощ
брои ребрата на Адам за всеки случай
невярваща, че тя е Първа и Една
под същата тази мълчалива Луна,
изгряваща заедно с онази, Лилит
в чиито очи има ябълков цвят
и змии се заплитат в гръбнака...
и Адам, прикован към реброто си,
не помнещ коя му застила легло,
сънува все още онази Жена,
която първа успя
да посее буря в душата му..
да направи живота му цветен...
и познал я в библейския смисъл,
и примирен със липсата на ребро,
осъзнава, че същата тази жена,
която в себе си носи Лилит
най-често има и двоен език....
и коси родени в утробата на Луната..

И поради тези библейски причини....
и бурите на Първичния грях...
(съвсем мъдро всъщност),
Тайфуните от древни времена,
се кръщават на жени
със нежни имена...

Жени Иванова

Красива приказка, Ани! Трепетно, шепотно; чуден сън, сбъднат.
Поздрав!

стъпвам тихо на пръсти, за да не преча. Усмивки!

... Тръгнем ли – винаги -
винаги стигаме,
винаги стигаме
мечтания Рай...
Прекрасно е, Ани !