Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.11.2013 08:32 - Мария
Автор: ishchel Категория: Поезия   
Прочетен: 1109 Коментари: 2 Гласове:
10

Последна промяна: 29.11.2013 18:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Приликите с действитилни лица и събития са случайни и то ако има такива.image ***
...Въпросът беше – ще дойде ли Янко?

Естествено, беше го поканила, но сякаш реакцията му не бе пълна с ентусиазъм. Измърмори едно – Може би, ще видим …и си тръгна навъсен. Нещо ставаше с това момче в последно време. Тя го отдаваше на изпитите, но от ума и не излизаше младата учителка по биология, която си замина така скоропостижно за София…

*** 
Първа пристигна най-добрата и приятелка – момиче от народа, както беше актуално да се определя произхода в онези години, по-пълничко дори и от нея, с глуповат израз на кръглото си лице и очила с дебели рамки. Мина беше дъщеря на работници от тютюневата фабрика. И баща и и майка и работеха там – заедно с бащата на Янко. Всъщност, той им беше бригадир и те много го уважаваха за доброто му отношение към работниците и за медицинските му познания. Дори и непрактикуващ, много често им беше помагал в критични ситуации. Винаги носеше в чантата си бинт, риванол, спирт и най различни лекарски пособия. Знаеше, че не е редно и шефовете знаеха, но след като веднъж спаси директора на фабриката от чист инфаркт, негласно всички признаха правото му да им помага при нужда. А това го правеше щастлив, доколкото беше запазил способността да се чувства така, след двете години прекарани в лагера.  С бащата на Мина бяха по близки и от време на време пиеха по бира или мента в кръчмата до работата.

Родителите на Мария не гледаха с много добро око на тази дружба – все им се струваше, че дъщеря им има нужда от по-добра компания. Но в класа и нямаше деца от месния хайлайф и трябваше да се задоволи с това, което е в наличност. Както и да е, двете се разбираха чудесно, без Мария изобщо да подозира, че зад разбирателството им наднича тънкото змийче на завистта, която Мина хранеше към своята по-хубава, по-богата и по-успешна приятелка.

Не след дълго поканените започнаха да се събират . Георги, братовчеда на Мария, взе една плоча и я пусна на грамофона. През 1967 година се слушаше повече радио, но те имаха грамофон и няколко плочи, които въртяха до изнемогване. Разнесе се дрезгавият глас на Елвис и FUN IN ACAPULCO. http://www.youtube.com/watch?v=pVGe0I6DcGw. В същия момент на вратата се позвъни и миг след това Янко се показа – усмихнат и с букет цветя.
 
Всички млъкнаха и впериха поглед в него. Това беше нещо невиждано – момче да пристигне на терен с цветя – господи, в кои времена живееше този момък? Момчетата започнаха да се подхилват смутено, а момичетата зяпаха с отворени усти и  чакаха да видят какво ще се случи.

Янко се поизчерви, явно вниманието което прикова го смути, но запази присъствие на духа и се насочи право към домакинята. Поздрави я учтиво и и подаде букета. Мария не знаеше къде да се дене от срам. Идеше и да потъне вдън земя, да избяга, да се скрие някъде. Вместо това, сама не разбра как се отзова увиснала на врата му да го целуне. Купонджиите завиха от кеф, и заръкопляскаха. Чуха се викове „Давай, маце” и „К во я гледаш, бе!” „Давай”!.  Един зевзек се усети навреме и почна да вика „Горчиво” Всички подеха възгласа, а Янко я притисна силно и този път я целуна наистина, така както беше се научил да целува от учителката си по биология…

Остатъкът от терена и се губеше.

 ***
На следващия ден в всички я гледаха особено. Мина я заобиколи и си седна на чина, забола нос в тетрадката. Момчетата се подсмиваха под мустак, а Янко така и не се появи на училище този ден. Чувстваше се сама, изоставена и предадена от всички. Едва изчака да свършат часовете и тичешком си тръгна. Прибра се разплакана. Майка и се видя в чудо – не беше я виждала такава. Опита се да я успокои, но тя и се тръшна и избяга в стаята си. Плака два часа. Заспа от отчаяние и изтощение,
Когато се събуди на утрото с подути от плач очи, се зарече никога повече да не му обръща внимание.

image

 ЯНКО

След терена у Мария, Янко вървеше към дома с натежала глава. Никога досега не беше пил толкова много. Беше вече почти на 17 и беше опитвал това, онова. Но тази вечер просто прекали. Към средата на вечерта някой измъкна от барчето бутилка вносно Уиски, явно от Кореком – бутилката започна да обикаля от човек на човек. После извадиха втора. И трета. Пиха и танцуваха да 23 ч., когато родителите на Мария се прибраха. Всичко беше мирно и тихо, затова и те нищо не казаха. Поизгледаха ги възмутено, колкото за респект, бутилките предвидливо бяха покрити и казаха – Хайде, хайде, стига толкова. Прибирайте се, че родителите ви се тревожат. И това беше. Сега той вървеше бавно и се чудеше с кой акъл отиде на тоя купон. Мария определено не го привличаше. Изобщо, нямаше момиче от класа, което да му се харесва. Пред погледа му все изникваше биоложката – тъмни коси до раменете, чувствени устни, нежна, бяла кожа и тежки ресници, покриващи замислените и понякога очи. Но в повечето случаи в тях блестяха весели и закачливи искри. А гърдите, о какви гърди имаше...Усети виене на свят. Само при мисълта за тях, почувства, че у него се надига мощно желание. Определено му липсваше. Още не знаеше, че от тук нататък винаги когато няма жена до себе си ще усеща тази остра липса. Прибра се преди баща му да се върне от смяна. Брат му си беше легнал, затова се промъкна на пръсти в стаята, на загасена лампа. Легна, но дълго време не можа да заспи. Мислеше за една жена…

 ***
На следващата сутрин се събуди в 9 часа. Всички бяха излезли, само дядо му беше у дома. Но той не чуваше и за това Яни не го слагаше в сметката на потенциалните заплахи. Значи никой нямаше да разбере, че е решил да не ходи днес на училище. Скочи от леглото и се разтрепери от студ . Побърза да навлече дебел пуловер и панталоните. Зимата не беше шега в планината. Температурите падаха до под 20 градуса, а в стаята беше студено – едва ли имаше повече от 14 – защото през деня не палеха печката. Отопляваше се само стаята на стария – с една нафтова печка – за да не мъкнат и там въглища. Пусна водата и изчака да се позатопли от електрическото бойлерче, вързано на чешмата. Наплиска си очите за да прогледне и сложи паста на четката за зъби. Предстоеше му свободен, лично негов си ден! Засмя се весело и безгрижно – откога си мечтаеше за такава свобода.

Облече дебело, ватирано яке, сложи си шапка, ръкавици и се спусна по парапета на стълбите. Изхвърча на улицата и се затича. Чувстваше нужда да потича, беше му се събрало твърде много. 

Както се беше засилил изведнъж усети ръка на гърба си. Обърна се рязко, почти изплашено и се отзова лице в лице срещу човек в тъмно пардесю и бомбе.

           -        Здрасти, младеж, къде така? - попита онзи свойски и чак сега Янко го позна  - партийния секретар от работата на баща му. Не беше го виждал от пет-шест години, откогато ги беше посетил у дома
Янко се сконфузи. Бяха го хванали в крачка. Сега този щеше да попита – „А ти защо не си на училище?” И после да каже на баща му…
В този момент се чу:

-          А ти, сега не трябва ли да си на училище?

-          Имаме свободен – Озари го гениална идея – по биология. - Тая биология не       му излизаше от главата.

-          А, браво – другия се зарадва – и аз много обичах, когато имахме свободни…

-          А вие как сте, другарю …  - направи пауза, защото не му знаеше името.

-          Василев . Аз съм другаря Василев. Ама за тебе може и чичо Жоро да ми      викаш.

-         Добре другарю Василев, чичо Жоро….- Янко се посмути

-          Добре съм, работа, много работа….Я ми кажи искаш ли да изядем по една    паста отсреща – аз черпя. Имам половин час до заседанието на Градския  комитет.  Пък и ми се хапва нещо сладко, става ли?

-         Става, защо да не става – съгласи се момчето и вече пресмяташе на ум  каква паста ще си поръча.

-         В сладкарницата БЕШЕ СТУДЕНО. Подът беше мокър , от мокрите, натрупани със сняг обувки на посетителите. В ъгъла гореше пернишка печка, но помещението беше голямо и топлото беше само до нея. Взеха си торти Добуш и по една голяма боза. Партийният плати 40 стотинки и без да свалят палтата си, седнаха на най близката до печката маса.

-         Е, разправяй, как си? - Попита го партийният, все едно е срещнал стар  другар, с който не са се виждали отдавна.

-          Ами добре…уча.

-          И къде учиш?

-          Първа езикова – Владимир Илич Ленин – гордо отговори Янко.

-          Аааааа, браво! Езици, значи, така ли? А руски учиш ли?

-          Уча и руски, другарю…чичо Жоро – поправи се Яни.

-          И друго какво?

-           Ами английски, френски, биология….физика, химия, история, география…

-          Ясно, ясно, не ми ги изреждай всичките – засмя се Жоро. – И какъв ти е    успехът?

-          Много добър, почти отличен!

-          Виж ти, значи отличник! – гледай ти. И защо баща ти не се е похвалил?

-          Не зная …чичо Жоро. Той не обича да се хвали.

-          Аааааа, ами това си заслужава. Тази година ли завършваш?

-          Догодина, сега съм 11 клас, имаме 12 – една година повече, заради    подгответо.

-         Така ли му викате? Ей, царе сте това младите, бе, всичко ви е на майтап! – взе да се смее партийният. – Я ми кажи, наведе се към него бащински, ти решил ли си вече къде ще продължиш след гимназията.

-         Искам да уча българска филология, върви ми , а и учителката по литература така казва.

-         Глупости, българска филология  винаги можеш да учиш! И какъв ще станеш като завършиш ? – един даскал. Ще учиш сополанковци, като вас, сега.

-         И ще пиша романи, поезия, пътеписи – всичко – с възторг обясни момчето.

-         Зарежи тази работа, това не е за теб! Кадърен си, умен си – не си проваляй бъдещето. Моят съвет е да запишеш право или политикономия –там е перспективата. А това, че си добър по литература – ще ти помогне в усвояването някоя по-интересна професия.  Да не мислиш, че за един адвокат или пък преговарящ  литературните познания и умението да се изразява правилно не са от значение? Помисли си добре, имаш още много време. И като измислиш нещо ми се обади – измъкна от джоба си картонче и молив и записа на него един телефон и името си.        
Пастите бяха изядени, бозата изпита, а в ръка Яни стискаше пропускът за своето бъдеще…

image




Гласувай:
10



Следващ постинг
Предишен постинг

1. karaiany - Да, в голямата червена мелачка, ...
16.11.2013 07:47
Да, в голямата червена мелачка, както обикновено се случваше в живота. Не че и сега не е така, де.
Харева ми, защото звучи достоверно.
цитирай
2. ishchel - Струва ми се, че думите на едно писмо,
17.11.2013 14:43
от млад човек, на което попаднах в нета дава доста точна представа за това, какво направихме всички ние
като поколение.
BadMasta Man сподели състояние на Stefan Skill Kolev
15 ноември
Не мисля, че за един млад човек има по-болезнено усещане от изземването на бъдещето му. От осъзнаването на отговорността, която протестът носи. От ясното съзнание, че провал на протеста означава провал на хората. Провал на все по-приличащата на утопия държава, в която ИСКАМЕ да живеем. Държава без корупция, без наглеци, без схеми и манипулации.

Именно в това е важността на протеста. Именно затова протестът е последният бастион на надеждата ни. Именно евентуалният му провал би ни не само обезверил. Би ни убил. Именно затова онзи ден на площада почти всеки се разплака - заради лепкавото, гнусно, отровено усещане, че открадват бъдещето ти в България, докато профучават с колите си, показвайки средни пръсти, пазени от 9 000 полицая.
Футбол не гледам, значи не съм в агитка. Не съм ултрас. Не съм скинар. Не съм и провокатор. Парите, с които разполагам, са изкарани с честен труд. Никой не ми плаща за да се боря за бъдещето си. Никой не ми плаща за сетивността ми към случващото се.

Това, което ми липсва, е емоционална издръжливост на безочливия натиск, който ни оказват. На морално престъпното потъпкване на идеите и надеждите ни. На репресивния апарат, който зароби бабите и дядовците ни, излъга най-безсрамно родителите ни и провали животите им, а сега иска да смаже и нашите. Това, което ме крепи, са останалите протестиращи. Те ми дават сила и надежда. Благодаря ви, че ви има.

Обръщам се към всичките си приятели, които поради една и друга причина не присъстват на протестите : елате. Не чакайте да стане утре, не чакайте "да стане мелето", не чакайте да ни победят. Нещата се случват тук и сега. Нашето утре бива убивано днес. Нека си помогнем. Нека видим смисъл да останем. Нека видим смисъл да отгледаме децата си тук.

Думите са Lilo Petrov , но мисля, че мога да ги споделя, защото все едно и АЗ съм ги казал
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ishchel
Категория: Поезия
Прочетен: 745611
Постинги: 255
Коментари: 2507
Гласове: 5404
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031