***

            Изведнъж усети силен удар. Нещо се беше случило!  Какво точно – не можеше да си обясни. Почувства се тежка и плътна, а като се огледа  - забеляза, че има крака и ръце, рамене и глава , дори коса. Край нея профучаваха коли, бълваха гъст дим и тя усети, че не може да диша. Разбра го, защото започна да кашля –  дълго и мъчително. Тръгна по оживената улица. Едно след друго се редуваха високи здания и кофи за смет, широки булеварди се сменяха с разбити тротоари. Забързани хора прииждаха от всички страни , блъскаха се в нея и подминаваха без дори да я забележат. А тя бе красива. Откри го в голямото стъкло на една витрина. И мила и нежна… „Само аз ли го виждам” – запита се и разбра, че всъщност хората не я виждат. Продължи да върви, но вече усещаше болки в  краката, тялото и тежеше, виеше и се свят и усещаше недостиг на въздух …но продължаваше напред. Незнаеше къде отива,  нито защо.  Само знаеше, че трябва да стигне…

            Градът свърши. Последните къщи останаха зад гърба й. Пътят се виеше през поля и гори, планини и долини, минаваше през градове и села, а тя вървеше и вървеше…Никой не я забеляза, никой не я заговори, никой не я покани у дома си.

            Изтощена стигна до едно езеро. Седна да си почине. И се унесе – сънуваше първия си сън. А в него плуваха бели облаци, гонеха се и лудуваха по небето, а когато спираха да си починат в тях се сгушваха, като в мека постеля хилядите цветни мечти, които плуваха в синята шир.

            Събуди я докосване по рамото.Отвори очи, над нея се беше надвесило любопитно детско личице