В двореца кристален, под балдахин от цветя,

заспала бе нашта принцеса.

И сън чудодеен сънува в нощта

за принц омагьосан от Вещер.

А тя бе възседнала Дракон зелен

и волно летеше в небето…

Гръм, мълния,трясък от срив породен,

подскочи в гърдите сърцето.

Събуди се с писък! Надникна навън,

пред прозореца дим се стелеше,

разнесе се бавно – не това не бе сън-

пред очите й Дракон лежеше.

От гърдите стърчеше отровна стрела,

кръвта като вада – не спира…

Тече и изтича тъмносинята кръв,

 без съмнение – Змеят умира.

Тя присяда до него и с нежна ръка

милва люспите му по крилата,

слага цвят от омайниче в морна уста

и косите й галят го с вятъра…

-          „Принце мой, аз сънувах те - ти си моят герой!

Не си тръгвай от мен! Не заспивай!

Не предавай на тленност живота твой,

аз те моля сега, не умирай!”...

Грозен смях, демоничен, разтърси нощта.

Огнен вятър раздра тъмнината.

Аалибар –господарят на долния свят,

бе откраднал от нас светлината.

            -„Всичко свърши за него! Той е купчина смет!

               Запомни отсега, че си моя.!

               Ще ти дам диаманти, рубини безчет,

               и робини и роби безбройни.

               И светът ще е наш – само мой! Да, и твой!

               Ще царува навред тъмнината.

               Аз и ти! Вечността ще е нашия дом

               и във него ще раснат децата

               дето ти, мила моя, от мен ще родиш!

               Мойто семе е вечно, аз зная!

               Колко дълго те търсих, сега те открих!

               И ще бъдеш ти моя до края

                                                       На Времето!

                                                                     Да!

                                                            Ха-ха-ха………”

Следва...