Мина неделята и в понеделник отново бяха на училище. И понеже всяко чудо е за три дена, а три дена бяха минали, та даже четири, още повече, че на тази възраст времето тече ужасно бързо, вече никой не се сещаше за случката, станала в четвъртък вечерта у Мариини. Самата Мария като че ли я беше забравила, поне така се държеше. Говореше и се смееше свободно, все едно нищо не се беше случило. Янко я наблюдаваше отдалече и се успокояваше с мисълта, че всичко е наред, но още не смееше да се доближи много, много до нея.

Един ден тя вървеше пред него. Изпусна си портмонето и той се наведе да го вдигне. Когато и го подаде, ръцете им се допряха. Той я хвана за ръка, погледна я в очите и я попита

-          Нали не ми се сърдиш?

-          За какво да ти се сърдя? – отговори му с въпрос

-          Не, нищо, значи всичко е наред – с облекчение проговори той

-          Разбира се! – няма проблеми – усмихна се тя

Какъв съм темерут! – упрекна се той – Защо не чувствам нищо към нея?

Каква съм глупачка! – помисли си тя – Защо се разтрепервам от допира му?

В дванайсети клас разформироваха паралелките.  Дотогава всяка паралелка учеше по два езика – от които единият беше основен. Сега направиха една паралелка с основен английски и една с основен френски. Мария остана във френската. Виждаха се понякога по коридорите или в бюфета. Но и за двамата като че ли беше по леко да не се срещат много, много.

През това време Мария вземаше уроци по литература. Развиваше теми и рядко си позволяваше да излиза с приятели. Готвеше се сериозно за кандидатстване, макар че, като на дете на активни борци мястото и беше осигурено. Баща и обаче и дума не даваше да се издума за протекции и затова тя залягаше сериозно над учебниците. При все това, тази материя не и се удаваше особено и често ревеше от безпомощност пред някое задание.

Полагаше много усилия, но и липсваше генетичното предразположение към филологическите дисциплини. Наближаваше краят на учебната година. Матурите плашеха всички. А после предстояха кандидат-студентски изпити. Очертаваше се тежка година. София се готвеше да става домакин на Международния младежки фестивал. И въпреки че бяха далеч, в един малък провинциален град ,по телевизията и радиото непрекъснато съобщаваха новини за предстоящото събитие. И това ги караше да се чувстват горди. Всичко това предстоеше.

 ...

Бащата на Мария се прибираше все по-замислен и по-намръщен. Все по-често му се случваше да проваля бъдещето на хора, довчера с доверие в него. Беше убеден комунист, праволинеен до фанатизъм. И всеки път гласуваше с удоволствие против нарушителите на „ социалистическия морал”  - понятие, изяло хляба и душите на не един еретик. Мразеше тая отвратителна интелигенция, която можеше да го обърка в представите му за живота и справедливостта. За него народен враг си беше народен враг – без никакви интелигентски залитания – ясно и просто, като фасула, който така обичаше. Напоследък чуваше думички като хуманизъм, душевност, астрология…те го караха  да се страхува. Не ги разбираше и колкото и да си напъваше мозъка не успяваше да разбере същността на нещата, стояща зад тях. Беше завършил девети клас и отиде в шумата.  Съзнаваше липсата на образование. Дали пък не остаряваше? Или просто беше преуморен. Инстинктивно усещаше, че времето му започва да изтича и на сцената се появяват други , по-млади и по-хищни за власт индивиди. Слава богу, че системата беше желязна и не им оставаше друго освен да чакат – да чакат някой да изпадне от въртележката, за да се качат те в движение. Изпадането обаче ставаше само посмъртно, така че нямаше защо да се тревожи – на 48 години все още се чувстваше достатъчно млад.

Но тази вечер не беше обикновена умора. Усещаше гадене – гадеше му се от самия него. На вечерното заседание на Градския комитет разглеждаха случая на Драгомир Янков Лозанов – бивш лекар, бивш въдворен в лагера Белене, бивш ………..Срещу него имаше донос, направен от верен другар, отговорен и съвестен партиен член и съпартизанин. Обвиняваше го в разпространение на упадъчна литература, противодържавна дейност – изразяваща се в разказване на политически вицове и подриване на ръководната роля на партията. Единствено за вицовете беше вярно. За Бай Тошо и Брежнев. И за Тито и Сталин.

Всичко останало бяха алабализми, клишета, които обаче звучаха страшно и последствията от тях бяха също страшни. Този другар, макар и безпартиен, беше отговорен за действията си пред Градския Комитет на Партията. И този същия комитет даде препоръка да бъде свален от длъжност началник цех  до длъжност обикновен работник. Да бъде порицан пред трудовия колектив и да му се отрежат от заплатата  половин-месечни надници. Трябваше да бъде щастлив, че не беше уволнен, с вписване в трудовата книжка. Градския отвори барчето и си наля доза, достойна за Чърчил. Запали цигара и пресуши чашата до дъно. Наля отново. Ако имаше човек, против чието наказание да се изправи съвестта му, това беше Доктора. Десет години по-рано, в един дъждовен ден на 1958, Градският се прибираше от работа. Беше мрачно и мъгливо. Не обърна внимание на светофара – единствения в града и пресече на червено. В този момент мина камион – ударът беше неизбежен. Влачи го 5-6метра, преди да спре. На платното лежеше купчина окървавени дрехи и безжизнена плът. Минавал наблизо – Докторът видял какво се е случило, веднага му оказал първа помощ, закарал го в болницата и му спасил де факто живота. Това му разказаха в последствие. На този човек днес той наложи тези безумни санкции. Знаеше, че не е справедливо, че е нечовешко, че ако зависеше само от него, никога не би го направил. Но членовете на Градския Комитет бяха 6 човека. Мразеше себе си, че поне не се опита да ги убеди. Вдигна безропотно ръка и гласува – с пълно единодушие…