Приликите с действитилни лица и събития са случайни и то ако има такива.

Една вечер в дома им пристигна партийният секретар на тютюневата фабрика.  Търсе:)ше баща му, но него го нямаше.  Той беше сам в къщи. Покани го да влезе и да почака. Човекът се съгласи. Започна обичайният разговор – на колко години си, къде учиш, върви ли училището и т. н. Той отговаряше с удоволствие, защото беше поласкан от вниманието на големия човек към него. Секретарят изглеждаше заинтригуван. Каза му:

          – Ти си умно момче, какъв искаш да станеш?
          - Летец, разбира се – каза, без да си замисли.

- Трябва много да учиш – му каза секретарят.

- Ще уча – отговори, щастлив, че някой го разбира.

-Учи, учи, пък ще видим – промърмори секретарят и      погледна неодобрително пианото в ъгъла на хола.

 Баща му се върна и те хлътнаха в неговата стая – да разговарят, както казаха.

След много, много години си  спомни този разговор, но тогава беше доволен от  чичкото с костюм, който се интересуваше от мнението и плановете му.

 
Отличните бележки, които получаваше в училище му извоюваха славата на абсолютен лидер. Не на зубрач, защото просто не учеше. Всичко запомняше от преподаването в клас. След училище хвърляше чантата в коридора и хукваше да играе на фунийки с комшийските деца. Баба му, макар и на 70 години , изтичваше след него с вик                   
               –   Янииииии, изяж поне една филия с лютеница – знаеше много добре, че само филия с лютеница и сирене отгоре можеше да го върне от улицата! И го връщаше. Излапваше я набързо, през това време баба му вече беше намазала втора  и с дяволита усмивка му я подаваше.

 

 

 

 

 

Децата го обичаха. Винаги беше усмихнат – с онази хлапашка усмивка, дето е присъща на малките гаврошовци, докато не пораснат – дяволито подкупваща и безобразно искрена.  Измисляше страхотни лудории, беше инициатор на всички поразии в квартала. Майка му не можеше да излезе на улицата, без да я срещне някоя комшийка и да почне да и разказва какви ги върши нейният  хубостник. Тя започваше да се извинява от негово има, а после в къщи се смееше и му дърпаше ушите за наказание.  Разбираше, че детските щуротии са част от порастването на едно момче. И се опитваше да ги тушира като го караше всеки ден да свири поне по един час на пианото, което самата тя така обичаше.
...

На 14 години кандидатства за английската гимназия и влезе трети по успех. Тия с протекциите си гризяха ноктите от яд. Но нищо не можеше да се направи. Шансът беше на негова страна. И още някои работи. В комсомолската организация го избраха за заместник председател заради организационния му талант, както казваше класната му по литература.  И заради добрите му контакти със съучениците. Имаше определено дарбата да контактува с хора. А това беше важно, много важно и още по-важно беше да е на тяхна страна. Щяха да му дадат каквото поиска. Но той , разбира се, не го знаеше. Все още.

 

 

 

Вече не беше толкова лесно като в прогимназията, но какво пък – тук вече чарът започваше да играе. Е не всеки път изкарваше отлични оценки, понякога даже бяха лоши, но пък усмивката му беше хубава. И топеше сърцата на преподавателките. Младите го харесваха, а по-възрастните изпитваха майчинско чувство като им се усмихнеше. И без самите те  да разберат му добавяха по някоя единица в оценката. А това беше опасно.

 

 

 

Момичетата също не бяха безразлични към прословутата му усмивка. На терените, както ги наричаха по онова време беше хит да танцуват с него.  Натискаха му се яко. Но той не им се даваше.  Първата му любов беше учителката по биология. Класически пример за ученик, влюбен в другарката, с 8 години по-голяма от него.  Само че се оказа, че и тя не е безразлична. Беше в 10 клас, когато започна да се вижда с нея. Живееше сама и започна често да и ходи на гости. Привличаше го зрелостта и, пищните и форми и властното поведение в клас. И познанията и практическите и умения по биология. В ръцете и се превръщаше в памук , удоволствието което изпитваше , когато беше с нея беше нещо ново и определено си заслужаваше безсънните нощи и закъсненията  у дома. Чувстваше, че светът е негов и му се разтваря лист по лист – прекрасен и вълнуващ.

Само че, освен той,  за връзката им знаеха или се досещаха поне още пет - шест човека, които благоразумно си мълчаха и гледаха какво ще стане.

Дъщерята на Председателя на Градския комитет на партията /за по кратко го наричаха Градския/  Мария, беше в неговия клас. Симпатично горе-долу момиче, леко закръглено, с дебела кестенява плитка и очила с метални рамки. Весело и жизнерадостно, с румени бузи и бяло като сняг личице. Отличаваше се много от модерните по това време момичета – слаби, даже кльощави, пушещи цигари и говорещи на висок глас. Беше доста добра ученичка, въпреки че и липсваше лекотата , с която той плуваше в училищните води. И го харесваше. Беше ясно на всички. Най-откровено му показваше предпочитанията си, със смелостта на човек, зад чийто гръб седи един всичко можещ татко. Партийната номенклатура вече се беше окопала здраво по места и нямаше мърдане. Но той не и обръщаше внимание, или по-скоро не това внимание, което би искала тя. Вярно е, че ходеше понякога у тях и решаваха задачи от сборника по математика, но всеки път, когато накланяше глава към него, той автоматично се отдръпваше. Една жена,  макар и все още на 16, не може да не забележи това отношение. И се дразнеше. С часове стоеше пред огледалото и се питаше какво не и е в ред. Един ден разбра от една съученичка, която под секрет и каза тайната, че Яни „ходи” с другарката по биология. В първия момент не повярва, та тя беше стара! Когато си на 16 -  24 години ти се виждат като края на живота. А когато остана сама се разплака. Та тя го харесваше, как така тая жена и го отнемаше…Когато се прибра в къщи , майка и забеляза ,че е плакала. Не издържа, разхълца се отново и и разказа всичко – от игла до конец. Майката беше селска жена, несвикнала да решава такива проблеми от емоционален характер. Партизанка и ятачка, ремсистка от ранна младост, с баща и се бяха взели в шумата, дето се вика. Младостта им мина в партийна работа и тя беше закъснялото щастие в живота им. Затова хич не се подвоуми, ами смръщи страшно вежди и рече

                   – Е те тоя да ми падне, ше го стрелям…! И отърча до Градския комитет да сподели с бащата за случката.

До вечерта вече беше взето решение на ниво Райком въпросната учителка да бъде уволнена за несправяне с работата си. Не можеха да кажат, естествено истинската причина. А това автоматически означаваше, че тя щеше да се върне в София, откъдето беше родом.

Когато на следващия ден звънецът би за час по биология, в кабинета влезе жена на около 50 години. Краката на Яни се подкосиха и неприятно чувство сви стомахът му – предчувстваше, че нещо се е случило – нещо непоправимо и съдбовно, но не знаеше още какво. След училище тичешком отиде до квартирата, където в последните дни беше толкова щастлив. Вратата беше заключена, вътре беше тъмно, а една баба от отсрещния тротоар го гледаше със съжаление.

Върна се в къщи, затвори се в стаята си и плака – часове. После стана, избърса очите си и пое дълбоко въздух – усети го в дробовете как навлиза във всеки  алвеол, но гаденето то в стомаха остана. Не го напусна през целия му живот.


Следва...

Струва ми се че цялата история ще е с трагичен финал! Развълнува ме ! Такива са били времената а нима сега е добре!?
Колко хора напуснаха Родината си да търсят препитание в чужбина а децата на партийните секретари станаха милионери! Чела ли си книгата на Дончо Цончев "Принцовете" тя е за децата на комунистите беше я изтървала цензурата после тръгнаха да я обират от книжарниците....
Позддрави, Ани!

Нали знаеш, че не пиша разкази с лош завършек!
Приказката е без край:)
като в живота...
Не съм чела Принцовете, обаче съм чувала за ТЯХ. А може и да ми е попадала и да съм я забравила. .Аз предпочитам други принцове, по дух ...Така е, масовото напускане на БГ не е от добро. Никой не тръгва на място, където не знае защо отива - от добро. Поне преди беше така.

"На сила хубост не става". А те, другарите, винаги вървят срещу народа си, в полза на своя интерес. Тъжна работа. Поздрави!

да прекратят тази си дейност. Така са се маскирали сред хората, че и хамелеоните могат да им завидят.

Вече не знам кой кой е в политиката. Всички са еднакви.
Преди всичко е ставало по партийна линия. А сега всичко става според парите, интереса и връзките. Няма особена разлика.

Сянката на миналото е все още много висока. Сегашното е префасонирано минало, а главните манипулатори са много по- ловки от преди. Комунистическата матрица се оказа една от най- страшните и ефикасни мелачки на свободата. Този народ никога не е изглеждал толкова безпомощен и жалък. Дори през турско не е било така. И какво ли още има да очакваме....
Харесва ми историята ти, Aни и я следя с интерес!

колко дълбоко са се вплели злобата и желанието за власт на всяса цена.