Беше Малко момче – на 11-12. Умно и хубаво. Възпитано . В онези стари изконни ценности на здравото и обичащо българско семейство. Бащата беше лекар, майката –  домакиня – с две деца в къщи, с пианото и цветята. В хола . Къщата беше изрядно подредена. Прозорците -покрити с белоснежни  тюлени пердета – от онези, отпреди Девети.  Дървен люлеещ се стол пред камината – малко хора биха могли да си го позволят. Беше съумяла да запази част от онази обстановка, която я връщаше в миналото, в щастливите години на любовта и. После дойдоха комунистите и всичко това изчезна яко дим.  Беше разказвала на сина си какво се е случило – той беше малък, но попиваше всяка нейна дума с обожанието, присъщо на всяко дете към любещата му майка. Разказвала му беше за дните, когато въоръжени мъже нахлуха в тяхната къща и отведоха баща му. Без обяснения. Тя беше на 18 и току що бяха се оженили.   Познаваха се от деца. Родителите им бяха близки – едни от най – добрите семейства в града. Любовта помежду им дойде някак нежно и естествено – като нещо предопределено от съдбата и благословено от нея. Той беше по- голям с около 7-8 години. Когато се ожениха, вече беше завършил и правеше първите си стъпки в лекарската практика в родния си град. Тук хората го познаваха, уважаваха и му имаха доверие. Неговият баща  беше един от богатите хора в града, поклонник от  Божи гроб и говореше четири езика – български, турски, гръцки, сръбски и малко руски – почти пет. Направил беше парите си от търговия с овчи кожи и тютюн.  Беше доразвил започнатото от баща му преди Освобождението на България от Турско присъствие, както го наричаха днешните блюдолизци и политически слагачи. Успя да го направи с честен труд и с почтено отношение към хората. Малкото домашно предприятийце за преработка на тютюн се беше разраснало и имаше около 15 души работници.  Протекционистичната политика на правителството на цар Борис ІІІ през трийсетте години на 20 век в защита на родното производство, даваше своите резултати.  Печалбите бяха повече от добри. Реколтата в последните години също беше отлична. Девети септември завари семейството в завидно благосъстояние.
И до там .  Не ги пипнаха в началото, въпреки голямата завист. Но през 1948 г. национализираха предприятието, което ги издържаше. И останаха на улицата. Трима сина и една дъщеря – как се справяха само те си знаеха. Добре, че поне успяха да довършат образованието си, въпреки, че и с него си имаха неприятности – университетите бяха станали запазена марка за децата на новите другари, които с кръв взеха властта.  И нямаха никакво намерение да се отказват от нея поне в близките хиляда години. А за тази цел всичко, което би могло да им попречи трябваше да бъде унищожено или в най добрия случай – обезвредено и натикано в миша дупка. Такава беше и политиката спрямо интелигенцията на България – една част избита, друга натикана в лагерите – за противонародна дейност, трета  - дискредитирана с фалшиви съдебни процеси, а тези , които ги бяха оставили все пак да работят,  трябваше или да се поклонят на новите господари или животът им се превръщаше в низ от мъчения, невъзможност да си намерят работа, мизерия, дискредитиране и в крайна сметка – агония – духовна и физическа. Баща му преживя точно това – беше му невъзможно да се поклони на новите господари, които виждайки способностите му го бяха оставили на работа.  Животът му протичаше в непрекъснати противоречия между навикът му на свободен човек да назовава нещата със истинските им имена и политиката на новите господари, на които това хич не  оттърваше. Докато се стигна до прибирането му – през пролетта на 1949г. Без обяснения и без предупреждение, без съд и без присъда. Изчезна. Нямаше го. След онази сутрин никой не го видя.

След  две години се върна. Ненадейно, така както изчезна. Един ден почука на вратата и влезе. Жена му щеше да припадне от вълнение. Синът му се беше родил и прохождаше. Прегърна ги и двамата , без нищо да каже. Беше се върнал и сега само това имаше значение.

Животът продължи криво-ляво, но от този ден почти никой не го чуваше да говори. Затвори се в себе си и  трудно можеше някой да го накара да проговори. Не се усмихваше никога. Понякога в очите му се появяваха сълзи, започваше да кашля и излизаше навън да изпуши една цигара. С лекарската практика беше приключено. Не го вземаха на работа, защото над името му тегнеше най-тежкото клеймо – народен враг.  Започна работа като работник в тютюневата фабрика. Познанията, които беше добил като малък, гледайки работата на баща си сега му бяха от полза. С течение на времето, хората го оцениха и стигна до началник на цех.

По нагоре не можа да продължи – пак по политически причини.  Роди се и втория му син. Нещата влизаха в що-годе нормален ритъм. Бяха млади – все някак се оправяха. Жена му изкара курсове за детска учителка. Децата трябваше да ядат.
Следва