Мечтата беше нежна, ефирна, въздушна и много , много красива. Обагрена в цветовете на дъгата, рееше се сред облаците и си мислеше : „Винаги съм искала да се спусна на Земята, да видя как е там, да поживея сред хората, да се реализирам, да добия плът и кръв …” и поглеждаше с копнеж надолу. Отвисоко всичко се виждаше ясно, като на длан, а тя се спускаше все по-надолу и по-надолу... Една старица  махаше с ръка, сякаш искаше да й каже нещо…

***

            Изведнъж усети силен удар. Нещо се беше случило!  Какво точно – не можеше да си обясни. Почувства се тежка и плътна, а като се огледа  - забеляза, че има крака и ръце, рамене и глава , дори коса. Край нея профучаваха коли, бълваха гъст дим и тя усети, че не може да диша. Разбра го, защото започна да кашля –  дълго и мъчително. Тръгна по оживената улица. Едно след друго се редуваха високи здания и кофи за смет, широки булеварди се сменяха с разбити тротоари. Забързани хора прииждаха от всички страни , блъскаха се в нея и подминаваха без дори да я забележат. А тя бе красива. Откри го в голямото стъкло на една витрина. И мила и нежна… „Само аз ли го виждам” – запита се и разбра, че всъщност хората не я виждат. Продължи да върви, но вече усещаше болки в  краката, тялото и тежеше, виеше и се свят и усещаше недостиг на въздух …но продължаваше напред. Незнаеше къде отива,  нито защо.  Само знаеше, че трябва да стигне…

            Градът свърши. Последните къщи останаха зад гърба й. Пътят се виеше през поля и гори, планини и долини, минаваше през градове и села, а тя вървеше и вървеше…Никой не я забеляза, никой не я заговори, никой не я покани у дома си.

            Изтощена стигна до едно езеро. Седна да си почине. И се унесе – сънуваше първия си сън. В него плуваха бели облаци, гонеха се и лудуваха по небето, а когато спираха да си починат в тях се сгушваха, като в мека постеля хилядите цветни мечти, които плуваха в синята шир.

            Събуди я докосване по рамото.Отвори очи, над нея се беше надвесило любопитно детско личице и се усмихваше. Усмихна се и тя щастлива  – най- после някой я беше забелязал..

            -Накъде си тръгнала ,бабо –  попита детето

„Бабо ли? – какво ли ще да е това” –  запита се тя, но отговори:

            - Към морето сине, покажи ми къде е морето.  -    И детето й показа пътя. Тя не знаеше какво ще прави на морето, но искаше да го види…

            -Искаш ли да дойдеш с мен –  попита тя

            -Не мога, бабо, мама ме  чака –  отвърна то и се затича обратно. Но след няколко крачки спря и се обърна. Махна с ръка за сбогом…

            А тя се огледа в езерото. И се изплаши – лицето й се беше сбръчкало, косата посивяла, висеше на масури, несресана и мръсна, а очите й  - очите бяха загубили някогашния си блясък. И бяха пълни със сълзи…

***

            В далечината се показа морският бряг. Със сетни сили стигна до пясъка и изтощена се отпусна на него. Слънчевите лъчи нежно галеха умореното й тяло,  морският бриз милостиво докосваше сбръчканото лице и сушеше сълзите й… От тук нататък нямаше вече път. Беше стигнала… По едно време вдигна поглед нагоре, към небето. О,  как искаше да полети, да се върне в родните простори, да се почувства отново въздушна и лека, цветна и щастлива. Но вече не можеше. Нямаше сила да преодолее притеглянето, с което земята здраво я държеше в своя плен.И тогава видя нещо, което само тя беше способна да види  –  в облаците кръжаха мечти.  Една от тях започна да се спуска надолу, към земята…

            -Не слизай, върни се – развика се старицата , но тя така и не я чу. И продължи да слиза все по и по-надолу…

***

            Чак тогава тя си спомни за старицата, която й махаше, когато се спускаше към земята…

 

A. Mamoba                                                                                                                         Bx
24.11.2012                                                   

 

И колко дълго пътуват ..

колко трудно е да бъдеш само мечта. Гравитацията изисква от нас повече...

не е лесно една мечта да се превърне в действителност и не всички успяват...
Поздрави, Факти!

опазил Бог да се идентифицирам с мечта...Въпреки, че кой знае, може някой и така да ме идентифицира. Свят широк, хора всякави...Мечтите от плът и кръв се женят, раждат, отглеждат деца, внуци, работят, учат, плачат и се смеят, губят и побеждават...И молят мъжете да не ги поставят на небесата, а да вървят заедно - един до друг...в живота...
Поздрави и спокоен уикенд!

Всяка една мечта, престава да бъте такава щом се подрежат крилата й, щом се "приземи"....странно как те нашите мечти ни карат да "летим" понякога.
За тези които имат способноста да се "отлепят" от Земята с помоща на мечтите си:
Наздраве!

По- добре е ние да се издигааме нагоре, отколкото мечтите да падат на земята...
ПОздрави и мечтите ти да са с теб:)

Тези наши мечти...те винаги пак могат да полетят...Трябва да можем да им подарим много вяра,да им подарим криле...
Зная,че осъзнавайки истините в този парадоксален свят тук-на Земята,ние не можем да приемем всичко това за край...и поради тази причина продължаваме напред...нагоре...и търсим нови светове,които съществуват...
Прекрасно си го написала!Трогна ме!Благодаря ти!Мечтай и политай въпреки всичко!!!Прегръщам те!